петък, 1 юли 2016 г.

Армения: Нарине Абгарян - "Три ябълки паднаха от небето"

Моите баба и дядо от майчина страна са родени в малки села около Петрич. Тяхната история е интересна, тъй като дядо почти е отвлякъл баба, защото по-богатото й семейство не му давало ръката й.  Всяко лято отивам да ги посетя, а те винаги са на полето, живеят в спретната каравана, с телевизор, баня и всичко необходимо, и ежедневно се трудят в добре подредена градина, където отглеждат грозде, домати, праскови и какво ли още не. Макар и вече преминали 80-те още живеят с мисъл за работа и са в сравнително добро здраве, най-вече заради физическия труд, който полагат. Селото е Рупите, което постепенно запустява, в него живеят предимно стари хора, но има и няколко млади семейства.



Разказвам всичко това, защото през цялото време се сещах за този край, докато четях "Три ябълки паднаха от небето" на Нарине Абгарян. Написана на руски език, Абгарян буквално успява да съживи малко арменско село, скрито някъде из високите планини и донякъде изолирано от  останалия свят. Героите са толкова добре изваяни от перото на писателката, толкова са ярки, че това ви кара да се чувствате сякаш сте били  свидетел на действията и просто си спомняте за тях.  Като стил и атмосфера веднага напомня за разказите на Елин Пелин и неговите обикновени герои, предимно селяни, опитващи се да оцелеят в тежките провинциални условия.

Жителите на арменското селце Маран са принудени да оцеляват и да превъзмогват свлачища, земетресения, ветрове, тежки зими, изтощителни лета, нападения на ята от комари и армии от плъхове, децата им не се връщат от войни, а голяма част са оцелели от гонения и убийствени гладове. Дори когато всичко изглежда помръкнало, отнякъде блясва искрица надежда.

Постепенно  Абгарян ни описва съдбите на героите, като за всеки от тях ни връща далеч  назад във времето и ни разкрива тяхното детство, историята на родителите им, а с това ние можем  пълноценно да проследим изграждането на характерите им и да добием представа за причините за поведението и действията им. Взаимоотношенията между героите са съвсем обикновени, но именно в тежките моменти малкото човещина прави  съществуването поносимо.

Прави впечатление  голямото суеверие, което витае около героите, на места текстът звучи като библейска притча с характерните предсказания и поличби. Това не е недостатък на книгата, напротив, суеверието е много характерно за подобни малки и бедни села. За пример отново ще посоча село Рупите и легендите около баба Ванга сред този район, в който съм чул още какви ли не мистериозни истории. Хората имат нужда да вярват в чудеса, животът им никак не е лек, на моменти е жесток, и те се нуждаят, уповават на тях. Така те си обясняват случките в ежедневието, независимо дали добри и лоши. С чудо е свързан и животът на Анатолия, която най-сетне намира своето щастие, макар и късно, след толкова много години на терзания и мъки...





Турция: Елиф Шафак "Копелето на Истанбул"


Турция се намира на кръстопът не само в географски смисъл, но и в политически, исторически, търговски, религиозен, обществен и културен такъв. Страната се клатушка като кораб и се опитва да намери своето място. Един от героите на Елиф Шафак от "Копелето на Истанбул" най-добре описва ситуацията на тази страна в няколко изречения:

" Заседнали сме. Заседнали сме между Изтока и Запада. Между минало и бъдеще. От едната страна са секуларистите модернисти, толкова горди от режима, който са създали, че човек не може да каже и една‑едничка критична дума. Привлекли са на своя страна армията и половината държава. В другия лагер са традиционалистите конвенционалисти, толкова влюбени в османското минало, че човек не може да каже и една‑едничка критична дума. Привлекли са на своя страна широката общественост и другата половина от държавата. Какво остава за нас?" 


  
Почти навсякъде сочат темата за арменския геноцид като основна в книгата, но за мен "Копелето на Истанбул" е изцяло роман за мястото и проблемите на жената в модерния източен свят. Също като Елиф Шафак, главната героиня Ася израства в семейство без баща, заобиколена само от четирите си лели, една от които й е майка, но се обръща към нея също с "леля". Като добавим баба Гюлсюм и Маминка, двете стари жени в къщата, матриархатът става пълен.  Чрез лелите и бабите на Ася Шафак създава една пълна картина на доста шарения облик на жената в Турция. Макар и сестри, лелите на Ася коренно се различават една от друга. Зелиха е типична бунтарка, напълно разделена от религията, със силен и чепат характер, тя не се дава и устоява свободомислието си пред консервативното общество. Има студио за татуировки. Леля Джервийе пък е с по-патриархални възгледи, но все пак светска жена, винаги спретната, въздържана, тя е преподавателка по турска история.  Леля Фериде пък е пълна откачалка, гледа сериали, влияе се от модните течения и постоянно си мени прическите и цветовете на косата, които да са в тон с настроението й. Най-голямата от сестрите, леля Бану е по-религиозна, забрадена, изключително суеверна, вярва в джинове и духове, чете Корана. Всичките сестри обаче живеят под един покрив, обединява ги проклятието, което тегне над мъжете в семейството и всичките обгръщат със задушаваща любов подрастващата Ася. Така Шафак нагледно прави пълна дисекция на проблемите на жените в Турция и целия източен свят. 

Лелите също имат и един брат, Мустафа. С неговия образ Шафак остро критикува онази ултра-патриархална гледна точка, в която бащата изисква да има син, инак сякаш няма потомство. Мустафа се ражда като четвърто дете след три дъщери за голяма радост на родителите му, които започват да го фаворизират и глезят, като в крайна сметка го превръщат в човек, неспособен да се интегрира нормално сред хората. Именно това ориенталско  пренебрежително отношение към жената е в основата на трагичната в книгата. 

Паралелно се развива и друга история на момиче от арменски произход, на хиляди километри от Истанбул, в САЩ. Семейството й бяга от Босфора, успява да избегне смъртта и се озовава в Америка. Своенравната Армануш решава да посети Истанбул и да потърси старата къща, в която е живяла баба й. Така се преплита историята на Армануш с тази на Ася и семейството й. Шафак обаче набляга на приликите между арменската и турската култура, най-вече изразяваща се в двете кухни, които са почти идентични. Опитва се да разграничи и османската империя от модерната турска държава. 

Турската писателка описва с разбиране болката и яростта на Армануш, но в крайна сметка тя не може да потърси вина в Ася и любвеобилните й лели. Вместо това Шафак се опитва да построи мост между двата народа, не само чрез близките им кухни, да постави всеки на мястото на другия, да преплете родствените връзки и тогава може би отношението между двете страни ще се промени. 

С голяма любов Шафак успява да създаде и пъстроцветния Истанбул, който действително представлява много различни градове, събрани накуп в един общ. 

Всъщност състезанието между Шафак и Памук се оказа доста оспорвано, но в крайна сметка, изненадващо Елиф излезе победител. 



.