Книгата е писана по нетрадиционен начин, излиза от рамките на конвенционалното разказване, от стандартните правила на писане. Има схеми, рисунки, задачи, графики, картини, директно вкарани в повествованието. Защото Марк Хадън се е постарал да ни пресъздаде един коренно различен начин на възприемане. Той е работил като социален работник за хора с увреждания и със сигурност не му е било лесно, а животът с деца и възрастни, страдащи от аутизъм, също е сложен и изисква страшно много компромиси и жертви. Авторът разкрива реалностите, такива каквито са.
Историята започва като в криминален роман - момче на име Кристофър, страдащо от Синдрома на Аспергер, намира съседското куче мъртво, със забита вила в тялото. Оттам нататък то решава да направи разследване и да открие кой е убил клетата животинка. Води дневник, който всъщност ние на практика четем. Тук се проявява силата на Хадън, който съвсем реалистично е представил страховете, мечтите, начините по които възприема света, положителните и отрицателните страни на момче с умствено увреждане. Не са идеализирани нито родителите, нито хората около Кристофър. Родителите му са обикновени човеци и в много моменти се разчупват, нервите им не издържат, колкото и да се стараят. Получават се разриви във взаимоотношенията, психологически сривове съпътстват и двамата, но въпреки всичко те правят всичко възможно за най-доброто за техния син. Хадън успява да накара читателя да погледне света през невинните детски очи на аутист и от него може да научим страшно много неща. Този поглед е полезен.
Децата-аутисти могат да развият нестандартни качества, с които да са пълноценни за обществото, ако им се предостави шанс. Не е лесно, но затова сме хора. Кристофър например, е блестящ математик. Обожава да гледа на света чрез подредени факти, цифри, цветове и формули.
Донякъде книгата на Хадън ми напомня на "Размишления в катраненото буре" от Джак Харт и трябва да призная, двете влизат в графата "много любими".
Няма коментари:
Публикуване на коментар